Понякога поглеждам ...

Понякога поглеждам към небето

и ме пронизва болка, че живея,

забравям всичко и ми става светло,

и съм готова с него да се слея.

Дъхът ми спира. Само светлината

прониква ме с безкрайната си щедрост.

Не се издигам, долу, на земята,

стоя си и се чувствам много ведра.

обнадеждена като при молитва,

но без да моля, без дори да искам.

Душата ми съвсем сама полита

и я докосва необятна истина.

И всеки път небето е различно,

ала не иска нищичко от мене,

макар че съм готова на колене

да падна, да зова и да обичам. 

Прекрасно е. Моят стил на предпочитание.

Подсети ни да гледаме небето тъй различно красиво или с чиста небесно синя надежда :-)

Благодаря за отзивите!